„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ от Фредрик Бакман

Rating: 5 out of 5.
  • заглавие: „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг/ Och varje morgon blir vägen hem längre och längre
  • автор: Фредрик Бакман
  • превод от: Любомир Гиздов
  • художник на корицата и илюстрациите: Дамян Дамянов
  • страници: 64
  • жанр: съвременна проза
  • издателство: „Сиела“
  • издадена през: 2017
  • оценка: 5/5
  • прочетена на: 04.02.2021

Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става.

Ето я – приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време.

Докато все още разполагаме с него.

Здравейте, книжни приятели!

Тази книга може да е едва 64 страници, но носи послания за цял един живот. Бакман отново успя да ме омае със земната си представа за света. Всеки от нас в даден момент губи бабите и дядовците си и всички ние се опитваме да намерим правилния начин да се сбогуваме с тях, но и да запазим най-милите си спомени с тях. Защото именно спомените остават след загубата на близките ни хора. Представете си обаче да се намирате от другата страна, тази, която си отива от света – да се опитвате да сграбчите всеки един важен спомен от живота си, но да не можете да го достигнете…

Още от анотацията може да разберете, че това е книга за сбогуване.

Сбогуване между внуче и дядо. Това е една от най-силните връзки на този свят, защото, както Бакман пише в книгата, внуците винаги приличат на бабите и дядовците си повече, а пък за тях това е втори шанс за поправяне на грешките, които са допускали в миналото със своите собствени деца. Бабите и дядовците са онези хора, които винаги са на наша страна, винаги ни защитават и разбират.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ още от първите страници ме грабна. Това е книга, която няма как да не се почувства, няма как да не вложиш и ума и душата си докато я четеш и няма как да не се разплачеш, защото е истинска.

Книга за смисъла на живота, за вечното сбогуване с близките и за пустотата, която остава вътре в нас след това. Много често се случва да нямаме възможността за последно сбогом с близките ни. Тук обчаче дядото всячески се опитва да запази спомените си достатъчно дълго, за да остане още малко с внука си. За да го подготви за това, което следва.

„Ноаноа, обещай ми едно последно нещо: когато сбогуването ти стане перфектно, трябва да ме оставиш и да не се обръщаш назад. Живей си живота. Ужасно е да ти липсва някой, който още е тук.“

Тази малка книжка ме разплака многократно докато я четях и носи толкова много емоции, че нито един читател не би могъл да остане безразличен към нея. Препоръчвам я на всички, защото книгата е искрена и сърцераздирателна. Книга, която носи куп послания.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s