Интервю с писателя Искрен Лилов и дебютната му творба „ДЕН ПЪРВИ“

Искрен Лилов е роден във Варна, но от малък живее в София. Завършил е частна гимназия „Меридиан 22“ в София с рекордна за училището международна IB диплома. В момента следва със специалност Media and Culture (Медии и комуникации) в Амстердамския университет.

На 20 май 2020г беше премиерата на първата му книга ,,ДЕН ПЪРВИ“. Освен от литература Искрен Лилов се интересува и от тенис, дизайн, фотография, пътувания и актьорство, посетил е над 30 държави по света. Обича да обръща внимание на всеки детайл и вярва, че дори в най-обикновената ситуация може да се намери нещо изключиително – това е и основното вдъхновение на текстовете в книгата му.

1.Разкажете ни малко повече за книгата Ви.

,,ДЕН ПЪРВИ“ е моят дебют на литературната сцена и първата постлитературна творба от български автор. Книгата съдържа 8 основни разказа, които са свързани помежду си чрез идеологически преходи и част със свръх-кратки емоционални откъси. Писана е в продължение на три години и в нея съм събрал много силни емоции, превърнати в истории с интересни послания.

2. Какво Ви вдъхнови да я напишете?

В епилога я определям като „средноиновативна, но силно реваншистка книга“ и действително така започна всичко – като някакъв опит за отмъщение преди повече от три години. За щастие навреме се усетих, че няма нужда да се подхожда толкова агресивно и се фокусирах в това да създам едно качествено литературно произведение със стойностно послание и интересен формат. Разбира се, тук-там в текстовете има скрити намеци, детайли и препратки, няма как, но те са така вплетени в общата история, че само тези, за които се отнасят, могат да ги разпознаят. Тази книга за мен беше едно предизвикателство, но и забавление и затова много се радвам на прекрасните отзиви, които получавам от читателите досега.

3. Определяте творбата си като първото цялостно постлитературно произведение от български автор. Може ли да ни разкажете малко повече за този жанр?

Постлитературата води началото си от книгата на Кристофър Букър ,,Седемте основни сюжета“. След над 50 години труд, той успява да докаже, че всички произведения в световната литературна история могат да се съберат в точно седем основни сюжетни групи. Това означава, че човешкото въображение и оригиналност вече са достигнали своя връх и възможностите за писане на различен сюжет отдавна са се изчерпали. Някои учени спорят дали са 7, 16 или 32 групите, но безспорен е фактът, че нови видове сюжет няма и всичко е вариация на основните теми. В тази ситуация, постлитературата търси отговор на въпроса: „Какво остава оригинално в едно произведение, ако това не може да е сюжета?“. Тук, разбира се, има много възможни разсъждения и отговори, но основните са два – авторът и читателят, техните индивидуалности. Стилът на един писател, неговият подбор на думи, мироглед и естетически решения за текста са дълбоко лични и уникални качества, които могат силно да изпъкнат и да докоснат читателя. Постлитературата провокира по специален начин, защото адаптира посланията си и носи винаги различен смисъл в зависимост от настроението, характера и житейския опит на всеки читател. Един и същи текст може да предизвика напълно противоложни реакции. Жанра се откроява с наситена емоционалност и фрагментарност, поставяйки на преден план естетическите качества на текста и неговото оформление. Пряката връзка автор-читател цели да провокира, поставя въпроси и предизвикателства, които са в хармония със сюжета на текста.

4. Още в самото начало споменавате на читателя, че това е книга за чувства и емоции и най-главно за болката, през която преминава човек. Защо избрахте да пишете точно за нея?

Болката е първото и последното чувство, което човек изпитва – още от раждането, та до смъртта си. Постоянен негов спътник. Тя е и двигателят на всяко изкуство, защото съществуване без болка не би провокирало един творец да наруши комфорта си и да тръгне да търси по-дълбоки истини. Болката оставя трайни спомени, учи на важни уроци и така оформя личността чрез своите изпитания. Много красота има в нещастието и особено в неговото преодоляване, способността да продължим напред и да се усмихнем на миналото.

5. Разказите и размислите основани ли са на Ваши собствени преживявания?

Всеки разказ води началото си от някаква реална ситуация, но тя служи за основа, около която изграждам художествения текст. Понякога от реалността остава съвсем малка и незначителна част, а в други случаи е водещата случка в сюжета. Много обичам да наблюдавам света и особено хората – да ги анализирам, да се вслушвам с историите им и да усещам чуждите емоции. Хубав пример е разказът „Километри, книги и някаква любов“. Преди няколко години си писахме с една приятелка късно вечер и тя сподели, че смята да приключи тогавашната си връзка. На пръв поглед в това нямаше нищо необичайно, но после се зачуди коя книга да му изпрати на раздяла. Разказа ми, че за всеки бивш избира по една книга, в която влага всичките си чувства и така, когато я изпрати, изпраща и чувствата си надалече. Така се роди идеята за разказа, а в диалога дори са използвани две от истинските й съобщения от онази нощ, в които обясняваше защо прави това и как й помага.

6. В книгата си споменавате и за поезия, пишете ли и стихове?

Обичам да чета качествена поезия, но не мога да я създавам. Поезията е страшен хаос, който прави смисъл само тогава, когато творецът се чувства удобно в него и не се съпротивлява. Аз съм изключително подреден и организиран човек. Работя много структурирано и планирам даже твърде много. От такъв човек поет няма как да излезе, защото спонтанното и несъразмерното вдъхват живот стиховете. Ако един автор може да пише качествена поезия и проза едновременно, то значи или е луд, или е гений. Затова и в книгата говоря за „модерната“ поезия и „поетите“, които разделят едно изречение на няколко реда и го наричат стих. Много се разми жанрът покрай страниците в социалните мрежи и стихосбирките с по две думи на страница. Моят стил на писане и постлитературата като цяло имат силни връзки с поезията, поради емоционалните и ситуационни елементи, но тъкмо комбинацията на тези идеи с формата на прозата създават това различно и докосващо преживяване за читателя.

7. Кой е любимият Ви писател? Кои са любимите Ви книги и коя книга Ви подтикна да четете?

Нямам любими неща, те винаги могат да те разочароват с нещо след време. Особено хората, там е безнадеждно… С литературата е малко по-различно, защото една книга ти прави силно впечатление в определен момент, когато откриваш себе си в нея или когато си в точния етап от живота си, в точното настроение за нея. След два часа, две седмици или пък две години, това състояние ще се е променило и същата книга вече ще звучи далечна, скучна и следователно разочароваща. Затова и в ,,ДЕН ПЪРВИ“ толкова силно се акцентира на ежедневните ситуации тук и сега – всяка от тях изисква някакво моментно решение, което не предопределя цялото ти бъдеще, а само времето до следващото решение. Много ценя моментите, в които някой текст или автор ме е докоснал, но те остават в мен като хубав спомен, не като стандарт занапред. Този подход много ми помага да съм отворен към нови усещания и да давам шанс на различното.

8. Кога започнахте да пишете?

Още като много малък (втори или трети клас) обичах да си съчинявам кратки истории и да ги записвам в тетрадките си за училище. Там героите основно бяха одушевени животни, а ситуациите бяха силно повлияни от училищните ми преживявания и интересът ми към зоологията. По-сериозно започнах да се интересувам от писане в осми клас, когато имах нужда от място, където да се освободя от проблемите си с новата среда в гимназията и да излея всичко, което ми тежеше тогава. Не чета и не пазя нищо от този период, защото това не беше литература, а неосъзнати изблици. С течение на времето, писането ми помогна да се стабилизирам и изградя личностно и от там нататък вече текстовете ми могат да се нарекат художествена литература, а от по-скоро и постлитература.

9. Къде обичате да пишете? Имате ли си специално място?

Никога не пиша на хартия. За мен е изключително важно да имам свободата да пиша когато и където поискам, особено заради стила на ситуационните разкази, за който са ключови моментните наблюдения, емоциите и детайлите. Всичките ми текстове са в едно приложение и се синхронизират на телефон, компютър и таблет, за да мога да работя по тях на момента и да не се налага да разчитам на паметта си за всяка идея или дребен детайл. Случвало ми се е да пиша в градския транспорт, в университета по време на скучна лекция, на морето… Един от разказите в книгата – ,,В затвора на миналото“, е написан изцяло в самолет по време на тричасов полет Малага – София, а части от ,,Минута живот“ съм писал във влака София – Бургас.

10. Кой момент от книгата Ви бе най-труден да напишете?

Определено последният разказ, ,,Ден последен“, защото знаех, че завършекът трябва да бъде специален и бях свръх-критичен към идеите си. Книгата е писана близо три години, но само този последен разказ стоя недовършен около седем месеца. Чаках подходящата ситуация, която да ме провокира. Всеки разказ в книгата е започнал от някакъв много малък реален момент, който ми е направил изключително впечатление и ме е накарал да седна и да съчиня история около него. Тези ситуации понякога съм ги планирал, но много по-често са били напълно случайни. Така стана и с ,,Ден последен“. След толкова месеци отлагане, на път за университета минавах покрай жп-линия и видях как един пътнически влак просто беше спрял в нищото и пътниците слизаха директно на релсите. Сигурно беше някаква техническа повреда, но да видиш такава сцена в центъра на град като Амстердам, определено не се случва често. Така започнах да създавам ситуацията в разказа – като се поставих на мястото на някой от изнервените пътници и се замислих какво ли още може да предложи съдбата в един толкова необичаен ден.

11. Работите ли по нови книги? И ако отговорът е да, отново ли ще са отделени разкази или по-дълга творба?

,,ДЕН ПЪРВИ“ всъщност е вторият ми проект по хронологичен ред, а първият е роман, който от много време стои недописан. Там са някои от любимите ми параграфи, но самият формат и историята са много тежки и не виждам начин да бъде завършен скоро. В постлитературата и разказите открих начин да предам посланията си ефективно и приятно за четене. В модерния свят е научно доказано, че естествената издръжливост на вниманието на човека намалява и това е естествен биологичен процес, срещу който няма смисъл да се борим, а е по-добре да се приспособим. Затова според мен фрагментираните, кратки текстове и постлитературата са бъдещето на книгите, защото скоро никой няма да има времето и вниманието да се потопи в света на един дълъг роман.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s